„Кикимората Мери”

(14-та глава от романа приказка  „Живите цветя”, in Bulgarian)

Идваше време, когато крал Лазар трябваше да отстъпи управлението на кралството на своите синове. И понеже обичаше и тримата по равно, реши, че няма да е справедливо да остави всичко да се случи след неговата смърт и че и тримата заслужават да получат равен дял от кралството. По този начин в известен смисъл той щеше да прекъсне традицията в кралството, според която най-големият син получаваше всичко, а останалите се задоволяваха само с голямо богатство, без да имат власт да управляват. Крал Лазар реши да не следва наследствената традиция, а да въведе нова, която се основаваше на бащината любов в чисто човешки смисъл. Той не знаеше тогава, че останалите не бяха готови все още да следват само законите на братската любов и че суетността за власт и съперничеството щяха да изместят чисто човешките усещания.  И крал Лазар подели кралството си на три равни части, които продължаваха обаче да образуват едно кралство. Управлението щеше да поеме най-големият син, но той нямаше да има повече богатство от останалите, а и трябваше да съгласува решенията си с останалите. Крал Лазар мислеше, че след това всичко ще продължи по старому и че братската любов е по-силна от желанието за власт. Но синовете му не мислеха така. Никой не хареса решението му и макар че всеки получи по равна част, всеки мислеше, че другият е взел по-хубавата, по-богатата и по-плодородната част от кралството. Особено ощетен се смяташе най-големият син, защото наследственото му право на първороден беше най-безцеремонно и несправедливо според него погазено, и то от човека, който трябваше да го поддържа най-много. Всеки един от братята смяташе, че ако останалите ги няма, те ще получат всичко напълно справедливо.

Завистта им ги караше да искат това, което нямат, макар че и това, което имаха, им беше достатъчно. Но те искаха това, което нямаха.

Завистта им пораждаше омраза. И те се мразеха толкова силно, че лесно забравяха за любовта, която бяха изпитвали един към друг. И омразата им пораждаше насилие и агресия и искаше да убие спомена за предишната любов.

Омразата към родния брат ги караше да се чувстват и виновни. И те знаеха, че е грях да мразиш родния си брат и се чувстваха гузни и  изпитваха вина.

Чувството им за вина ги правеше жестоки. И те бяха жестоки един към друг. Сърцата им бяха толкова широки, че можеха да съберат много жестокост един към друг. А това правеше бог Род нещастен и отчаян от  творението си.

„Приказки за едно пътуване към себе си” 30

(Откъс 30 от "Приказки за едно пътуване към себе си", in Bulgarian)

Използвам случая, че малкото тяло по време на разходките понякога се унася от ритъма на походката на Ема, за да разкажа на малката душа за нещата, които се случват около нас. Това е добър начин да я разсея от скуката, която я обзема, когато малкото тяло прекарва в сън.

Вече няколко пъти минавахме покрай най-старата върба по реката. Тя нямаше как да не бъде забелязана, защото времето я беше превърнало в една от най-разклонените върби по реката. Несъзнателно се заглеждаш в нея, когато минаваш наоколо. А ако се вгледаш по-внимателно, можеш да видиш и живота, който кипи, скрит от любопитните очи, там, долу, под клоните. Даже и аз знам, че не се смята за много възпитано да надничаш в чуждите къщи, но предполагам ще бъда извинена, защото ме привлече една млада красива патица, която излезе от клоните и се потопи във водата. Патицата беше толкова хубава, че не се стърпях да я последвам и да разбера всички тайни, които се криеха дълбоко навътре под старата върба. Историята се оказа повече от интересна и аз с удоволствие я разказах на малката душа.

Ставаше въпрос за патицата Дорийн, която мътеше яйцата под старата, разлистена за поредна година върба на брега на реката, скрита от хора и свои. Тя мътеше за първа година, а яйцата бяха от нейния любим Дъки. Дорийн с първото си излизане като пълнолетна вече патица в обществото, беше забелязана от патока Дъки, джентълмен по желание и природа. Те бързо установиха по-близък контакт, подтиквани и от суровата предпролетна природа, когато и самият климат предразполага към сближаване на самотните души. Те не бяха точно самотни души, а по-скоро млади души, впуснали се за първи път в обществото и мечтаещи за приключения  и романтика.