(Елена Любенова/Elena Lyubenova)
Халеб
аш-Шахб, градът на прясното мляко, беше потънал в прахоляк и мъка. Разрухата
надничаше от всеки ъгъл, ако изобщо беше останало нещо здраво, което да
образува някаква по-смислена форма, защото красивите старинни сгради се
търкаляха на парчета на улиците, проклинайки съдбата си, своята и тази на хората.
А хората мразеха, проклинаха и скърбяха шумно. Халяб беше техният дом, тяхната
гордост пред света, техният стимул да бъдат достойни жители на това древно
място, за което останалата част на света знаеше още от 6-то хилядолетие преди
новата ера. Познал минало величие и слава, но и кървави години на трагедии и
чуждо разрушение, Халяб пазеше в паметта
си времена като това и се подготвяше за това, което го очакваше. Какво точно
очакваше и градът, и хората, това никой не знаеше. Но нещо им подсказваше, че и
този път никой не е на тяхна страна. Западът и Изтокът си играеха безмилостно с
тяхната съдба и периодично изпращаха своите бомби вестоносци, които трябваше да
оповестят на език ясен и недвусмислен, че те не са готови да отстъпят. Бомбите
падаха хаотично и всеки път поразяваха обекти и хора, които си мислеха, че ще
им се размине и този път. Старите красиви сгради се разпадаха на парчета и
театрално се сгромолясваха в праха, който вдигаха при разрушението си. С тях си
отиваше гордостта на хората и техният свят. Самите хора изчезваха под купчините
строителни материали и с това молитвите за града намаляваха с всеки изминал
ден. Политиката на Запада и Изтока на се интересуваше от хората. Политиката
нямаше план, тя имаше стратегически цели за разрушаване, с което трябваше да
подкопае и отслаби силите на останалите конкуренти. А те бяха от всевъзможен
вид, цвят и националност. Местни бандити, които се възползваха от ситуацията и
мародерстваха ден и нощ. Кръвожадни ислямисти, които упражняваха своето желание да
убиват хора, нещо което те преживяваха с особена наслада, а изобретателността
им в това отношение не знаеше граници. Даже старите сгради, които бяха
свидетели на безброй минали жестокости, предпочитаха да изчезнат на парчета,
отколкото да бъдат свидетели на садистичната им изобретателност, чиято
варварска жестокост караше хората да мечтаят да изчезнат под някоя чужда бомба, отколкото да станат жертви на средновековните им
експерименти по жестокост, които се
измисляха и упражняваха всеки ден. По този начин войната беше превзела ума и
сърцето на всеки, разпределяйки хората на жертви и палачи. Жертвите се
увеличаваха с всеки изминал ден, а палачите не желаеха мира, защото те се
хранеха от хаоса и липсата на уважение пред законите в света на хората. Хора,
способни да сътворят такъв хаос и да се подчинят на злото в такава степен, не
изпитваха необходимост от закони, които да усмиряват тази тяхна страна.
Жертвите, или хората, които все още не бяха способни да упражняват активно
злото, бяха слаби и предпочитаха да бягат, отколкото да стоят и да гледат как светът
им се разпада на парчета и те не са способни да направят нищо, за да залепят
отново тези парчета в едно цяло. Изглежда вече никой не беше способен на това.
Живите искаха да живеят. Бяха длъжни да продължават живота, защото това беше
единственият жалък смисъл на войната – да полагаш усилия да продължаваш живота, ако все още го
имаш, заради себе си и заради другите.
В
семейството на лекаря Аяд не се говореше за войната. Дните им минаваха
изпълнени с взривовете на бомбите, след които те изпадаха в молитвена тишина.
Нощите бяха белязани от тревожните звуци на сирените, след които те бързаха да
се скрият в подземието под полуразрушения блок, в който живееха все още. През
деня Аяд работеше в едното крило в една от оцелелите градски болници, където
помагаше, а вечерите се грижеше за двете си деца и за старата си майка.
Съпругата на лекаря Аяд беше загинала при една от бомбардировките, на път за
вкъщи, когато по погрешка бил улучен автобусът, с който тя се връщала от
работа. Нямало оцелели сред пътниците. Семейството на лекаря Аяд не винеше
никого за войната, то предпочиташе да не говори за това, защото синът и
дъщерята на Аяд не искаха споменът за тяхната майка да бъде смесван с омразата
на хора, които те даже не познават. Майка им Ахлям ги беше учила, че трябва да се
вярва в доброто и да му се дава шанс, може би защото такава беше нейната
същност да мечтае за красиви неща, всъщност нейното име означаваше точно това
„мечти“. Точно затова беше кръстила дъщеря си с името на надеждата Амал. Когато
им съобщиха трагичната новина, че автобусът е взривен, синът и Мустафа
пристигна бързо на мястото, където това се беше случило, и помогна на
останалите да изровят телата на убитите в него пътници. Автобусът беше почти
изгорял от пожара и беше почти невъзможно да се открият и идентифицират опожарените тела на пътниците. Даже когато
всички останали останаха без надежда, че нещо можеше да бъде изровено, Мустафа
не спираше да рови с ръце и да разхвърля цялата чернилка, останала от автобуса,
надявайки се да излезе нещо познато. Сълзите му почти измиваха чернилката от
изгорялото и се полепяше по тялото му. По лицето му и ръцете му се беше
полепила човешката омраза и смърт. Приличаше на обезумял, който е решен да не
се спре пред нищо. Но имаше един неоспорим факт, който никой не можеше да
промени по никакъв начин, даже неговият
баща, лекарят Аяд, който професионално помагаше да продължава живота, даже той
беше безсилен пред факта на смъртта. Баща му насила го откъсна от изгорелия
автобус. Но Мустафа се върна отново и напълни джобовете на панталона си с
въглени, които се търкаляха в изобилие. След това събра още цяла купчина от въглени, съблече ризата си и
зави въглените.
Когато
си отиде в това, което беше останало от техния дом, той не каза нито дума. Не
промълви нищо и на другия ден. Лекарят Аяд реши, че това е естествена реакция в
резултат на трагедията. Мустафа седеше на леглото си, обърнат към стената,
която гледаше съсредоточено. Понякога ставаше, вземаше един от въглените и
започваше да рисува. Рисуваше хора, които летят. Баща му помисли, че това все
пак е добър знак, защото означаваше, че Мустафа намира начин да изразява това,
което преживява. Цялото семейство преживяваше по своему смъртта на Ахлям.
Поради липсата на редовно електроснабдяване, студената светлина на луната
събираше семейството вечер пред
прозореца. Луната не пестеше отразената си светлина и изглежда нямаше нищо
против да дарява малка радост там, където хората с удоволствие сами отнемаха
живота едни на други. За своите милиарди години живот луната беше видяла всичко
в човешкия свят и знаеше, че войната имаше способността да изчисти и злото у хората, най-често унищожавайки физически
самите хора. След като се прочистеха и от доброто, и от злото, някаква сила
стряскаше хората и те решаваха да спрат войната. След това започваха да вярват
в доброто и да наказват онези, които практикуват зло. Започваха да строят
отново своите домове. Но този мечтан ден беше все още далеч за град Халяб и
даже старата луна, свидетелка на всичко, случило се в човешкия свят, не можеше
да каже с точност кога точно щеше да настъпи.
Неслучайно
Мустафа и Амал изглеждаха по-големи за възрастта си. Този факт щеше да има
значение, когато граничните власти заедно с още един куп организации щяха да
преценяват след известно време дали да дадат на семейството им статус на
бежанци. Те нямаше как да знаят, че преживелите войната носеха върху себе си
ужасите на това пъклено човешко дело, което като огромна вина се отразяваше на
лицата им, обременявайки ги с тежестта на ненужното знание за ужасите, на които
са способни хората. Затова все още деца на по петнадесет, шестнадесет години
Амал и Мустафа приличаха на ходеща памет за войната.
Не
беше лесно да стигнат да Острова, мястото, което минаваше от уста на уста, като
място най-отдалечено от войната, където хората били с широки сърца и обичали
ближните си. Колко му трябва на човек? Просто някой да му обещае мир и хляб, и
покрив, и любов. Островът беше олицетворение на Запада за тях, а Западът за тях
беше и олицетворение на хората, виновни за смъртта на тяхната майка Ахлям.
Западът носеше образа на колективната вина, заради която толкова много хора от
Халяб умираха всеки ден. Да вземеш личното решение да молиш за мир своите
палачи е като да се предадеш доброволно, преди даже да си опитал да се бориш.
Но теорията и философията на войната беше чужда на лекаря Аяд, който
изповядваше философията да спасява живота до последно. И воден точно от тази идеалистична хуманна представа за живота, която обединяваше
живите хора по света, лекарят Аяд измина целия дълъг път на търсене на спасение
за своето семейство, пътя на унижението към мира.
Първото
нещо, което му направи впечатление, когато се озоваха на английска земя, беше,
че там не миришеше на изгоряло. Миризма, която ги съпровождаше навсякъде в
Халяб, която беше проникнала в кожата им и която те не можеха да отмият по
никакъв начин. И макар че тук ухаеше приятно, Амал няколко пъти беше почти
готова да повърне от непривичната чистота на това място. И Амал, и Мустафа бяха
потънали в мълчание, което ги караше да бъдат нащрек, защото това беше тяхното
обичайно състояние, винаги готови да посрещнат следващата неприятност. Другата
очевидна причина беше тяхното незнание на местния език, което ги караше да са
подозрителни към тези нови хора. Лекарят Аяд знаеше в някаква степен английски
език, което се беше оказало решаващо по време на техните странствания до тази
страна. Той използваше всяка свободна минута да учи децата си на полезни думи и
изрази.
- -
Тук може да
срещнеш хора, които летят – опита се да окуражи сина си лекарят Аяд.
- -
Ти знаеш, че
хората не могат да летят, прекалено са тежки за нещо толкова леко – недоволно
възрази на арабски Мустафа, не одобрявайки прекалената понякога наивност на
баща си.
Но лекарят Аяд беше свикнал да вярва и заради
пациентите си, защото понякога вярата в оздравяването на болния беше
единственото, което имаше. Затова винаги казваше на пациентите си, че те трябва
да дадат време на болестта да си отиде, да и покажат, че тя не е желана. Но на
глас каза:
- -
Учи английски,
ще ти трябва в училището.
През това време Амал придърпваше притеснено още
по-ниско забрадката си върху челото си, надявайки се, че тя ще и помогне да се
превърне в невидима и да изчезне. Амал се притесняваше от това, че жените около
тях бяха със свободно спуснати коси, с които понякога си играеха, навивайки ги
на пръстта си, особено когато разговаряха с непознати мъже. Тогава Амал
предпочиташе да е невидима, но не беше и отстрани можеше да се види как лицето
и порозовява. И макар че официално хората бяха вежливи с тях, можеше да се
усети, че те не се интересуват от техния живот и просто вършат служебните си
задължения, стараейки се да не прекъсват официалната верига, която щеше да им
осигури всичко необходимо за статута „бежанец“.
Най-напред ги настаниха в някакъв център за бежанци
в Лондон. Записаха ги на курсове по английски и дните им се изпълниха с някаква
цел. Когато първоначалният стрес от сблъсъка с различната култура премина,
Мустафа извади един от въглените си, взе
лист хартия от тетрадката си по английски и прокара въглена по листа. За първи път, откакто напуснаха Халяб, Мустафа
хващаше отново в ръце въглена. Местонахождението му беше пазил в най-дълбока
тайна, защото се боеше, че можеше да бъде изхвърлен по погрешка по време на
пътуването, ако при ровенето на оскъдния им багаж, някой от семейството им го
беше намерил, можеше просто да го помисли за боклук и да го изхвърли. Те знаеха
историята на въглена, но за разлика от Мустафа Амал например не изпитваше
положително сантиментално отношение към него. Даже точно обратното, тя
предпочиташе да не го вижда, за да не и напомня. Но лекарят Аяд разбираше, че
точно връзката с онова злощастно събитие, караше Мустафа да търси въглените, за да им даде възможността те да
му разкажат всичко за този ден, за да може той да се изчерпи откъм разказване и
да си отиде. Но не беше толкова лесно. Защото даже думите да си отидеха,
оставаше неговото сърце, което не искаше да забрави. Беше невъзможно.
