Стаята,
в която щеше да се роди детето, беше с оплюти от мухи прозорци, отдавна
немити подове и засъхнала, размазана храна по тях. Бутилки и фасове се
търкаляха под голямото легло, в което стенеше като дива котка жената, която
всеки момент щеше да възобнови живота на този свят за пореден път. Готовият да
изхвърчи и да се пръсне от напрежение и нетърпение корем се извисяваше над
нечистоплътното тяло на родилката с разкрачени крака, между които се
очакваше да излезе поредната нечакана рожба на Мария. Родилката озвучаваше и
редуваше напъните с псувни, от които се разбираше, че тя няма търпение да
изплюе от себе си детето, което пък като че искаше да забави още малко
срещата си с този мръсен и грозен свят, който вече нехаешe за него. От двете
страни на леглото се бяха наредили като стражи останалите рожби на Мария,
които в случай на нужда трябваше да играят ролята на акушерки. Двете близначки
бяха на пет години, а най-голямата сестра на десет. Подсмърчанията им и страхът
от виковете на родителката им бяха на път да свършат, когато тя изкрещя, че
някой трябва да издърпа бебето, чиято глава с любопитна погнуса започваше да се
подготвя за срещата със семейството си. Най-голямото от децата издърпа
цялото бебе и с умели движения отряза пъпната връв. След това сложи бебето до
родилката, която потъна в дълбок сън и не го погледна няколко часа, през коeто
време всички в общинския блок разбраха по виковете на новороденото, че
семейството на предпоследния етаж се е увеличило с още едно гърло. Мария беше
избрала да роди тайно вкъщи, защото смяташе, че в болницата някой може да
открадне бебето и; особено подозрителна беше към персонала от имигранти.
Над
главата на родилката висеше евтина репродукция от неизвестен художник на Мария
Магдалена, която съсредоточено наблюдаваше странните изображения от останалите
стени – летящи хора, летящи брадати кози, летящи крави и младоженци, излитащи
на щастлив бял петел с червен гребен. Това всъщност бяха страниците на
стар календар, чиито страници Мария беше разделила и залепила по стените
отделно. На всяка страница стоеше името М. Шагал, което на никой от
блока, който беше виждал разлепения календар, не говореше нищо. Предположенията
им стигаха дотам, че явно е рисувал картините си в доста нетрезво състояние на
духа и тялото и затова така невероятно е съчетал несъчетаеми същества. Но никой
не искаше да губи безценното си свободно време за някакви си картини.
Календарът беше подарък на Мария от мъж, когото тя лесно забрави. Вместо пари
той и плати с календара на раздяла, защото според него тя била безценна като
тези изображения. Мария така и не разбра какво наистина той искаше да каже, но
постепенно тя започна да се заглежда все повече по летящите хора с крила на
ангели и младоженците, яхнали петел. А и това напълно съвпадаше с подредбата на
личния и живот. Всичко беше съчетано по един напълно фантастичен и нереален
начин, където изглежда проклятието от неизвестен зъл магьосник преобладаваше
пред златния прашец, който така и беше забравила да разпръсне над живота на
Мария добрата фея. Стаята се пръскаше по пренаселените си шевове, но
повечето и обитатели си бяха абсолютно непознати едни на други.
