МАМА

 

Ти ми запали пламъка,

За да горя силно отвътре,

Без да изгарям другите,

А да им грея със своята светлина.

Да огрявам света

С думи, с жестове, с нежност,

Както ти мен.

Твоята светлина ме зарежда,

Дори когато животът е безкрайна

Черна гора

И аз без посока се лутам в нея.

Винаги намирам път,

Щом ме води твоята обич.

 

(Емма Димитрова)

НОВАТА ФИЛМОВА АДАПТАЦИЯ НА "БРУЛЕНИ ХЪЛМОВЕ"

 Новата филмова адаптация на романа „Брулени хълмове“ (2026) е нещо, което няма да отида да гледам. Колебаех се, дори мислех да отида на кино с Емма, защото това е поредната екранизация на известния английски роман, който харесвам. Но сега съм сигурна, че този филм дори сама няма да го гледам. Гледах трейлъра и леко се отвратих. Не мога да си представя да гледам този филм с Емма – ще трябва постоянно да я моля да си затваря очите.

Прилича ми на нарочно силно сексуализирана версия, която разчита точно на това - на евтината сензация. Фактът, че е пуснат по кината за Св. Валентин, говори много за посоката, в която е тръгнала адаптацията - една дълбока психологическа драма е сведена до по-семпло представяне на привличането между половете. Типична масова култура. На каква аудитория разчита? Не е за мислещи тийнейджъри, защото Емма каза, че и тя е гледала вече трейлъра (ужас!) и сподели, че не иска да гледа филма.

За кого е тогава филмът? Може би за зрители, които търсят по-леко, зрелищно и повърхностно забавление, а не сложна психологическа история.

ЛЮБОВТА ИМА МНОГО ЛИЦА И ИЗМЕРЕНИЯ

 

Любовта има много лица и измерения. Аз лично съм благодарна за всяка сърдечна топлина, която е била отправена към мен през целия си вече немалък живот. По незнайно какви мои заслуги Бог ме е дарявал с достатъчно такива срещи - с хора, които са ме провокирали да облагородявам сърцето си. Без всички тези срещи нямаше да имам шанса да израствам като човешко същество.

 

А човешкото сърце е като кутия за съкровища - пази грижливо цялата любов, която сме събирали през годините. За да можем, ако някога се почувстваме като абсолютно самотни, изгубени космически частици, да си вземем от нея и да се заредим с желание за живот отново.

 

Любовта е свободна енергия. Не можеш да я затвориш насила в социална структура. Тя отива там, където сърцето я тегли. И няма сила на света, която може да я спре.

 

(Елена Любенова) 

КОГАТО ПРАЗНИКЪТ НА ЛЮБОВТА СТАНЕ НЕЛЕП

 Предстоящият, набеден за ден на любовта празник (или както там се нарича), може би е добре да стои малко по-далеч от детския свят, поне във вида, в който често се представя от масовата култура. Кичът, преиграната зрялост и подражанието на поведение от света на възрастните рядко са неща, от които децата наистина имат нужда.

Децата заслужават повече от шеговитото окуражаване „shake it, shake it“. Те естествено правят това, което им казват възрастните, и се стараят да отговорят на техните очаквания. Обличат се в блестящи дрехи, гримират се, повтарят движения и поведение, които не разбират напълно, но приемат за нормални, защото идват от авторитета на големите. И понякога всичко това се случва още преди да са навършили десет години.

Въпросът не е в самия празник, а в начина, по който го пренасяме в детската среда. Част от моделите, които възрастните смятат за забавни и безобидни, принадлежат на техния свят и носят значения, които децата още не могат да осмислят. Те ги възпроизвеждат механично, без избор, защото се доверяват на нас.

Децата нямат нужда от показност, външни ефекти и имитация на зряло поведение. Те имат право на собствен ритъм на израстване, без да бъдат въвличани преждевременно в модели, които принадлежат на друг етап от живота.

ЗА ЕФЕКТА НА ПОДИГРАВКИТЕ ПРИ ДЕЦАТА

 (Някои педагогически наблюдения, които може да са полезни на някого)

Има една категория възрастни, които избиват собствените си комплекси върху децата. За да се покажат доминиращи, оценяващи, винаги прави. На такива възрастни все за нещо не можеш да им угодиш. Те никога няма да приемат детето такова, каквото е - най-вече със слабостите му, с грешките в процеса на израстване.

Не. Те ще направят от това шоу - понякога публично - за да унизят детето и да възвисят себе си. Чували сме: „то е с две леви ръце“, „с два леви крака“, „все нещо не му достига“, „все иска да пишка, когато не трябва“, „то е просто едно малко недоразумение“.

А ние - ние, възрастните - сме големите герои, готови веднага да го стъпчем, да го унижим, да му се подиграем публично.

Тези деца сякаш никога не са достойни за абсолютната родителска любов - за онази безусловната. За тях винаги се говори от позицията на липсата: какво не си успял, какво не можеш, в сравнение с „мен -  възрастния“.

Когато възрастният се смее, детето го чува преведено като: „нещо не ми е наред“, „такъв, какъвто съм, не правя родителите си доволни“, “трябва да ме е срам от себе си”.

Такива възрастни отварят вратата към ада за тези деца. Защото те цял живот ще се опитват да им се доказват, да спечелят тяхната похвала и любов. Но тази любов винаги е условна - все нещо трябва да се направи, все някакво формално постижение е нужно. Иначе родителят-тиран е готов да иронизира, да омаловажи, да види единствено онова, което „не достига“.

Тези деца израстват с усещането, че винаги са недостойни. И тогава започват да заместват всичко с лъжа, показност, шум, игра, преструвка, имитация, манипулация, внушение.

Позицията на възрастния в очите на детето е равна на позицията на божество. И когато това божество системно те представя пред света в ироничен план, детето тихо и постепенно започва да ненавижда това божество.