Седя в малката тъмна стая
на своя живот и те търся с поглед. Търся те всеки път, когато съм в беда. Търся
те всеки път, когато съм самотна и тъжна. Прости ми, че забравям да те търся,
когато съм щастлива. Но това са кратки мигове, в които забравям за себе си и
тогава щастието идва само. Като неканена светлина, която сама внезапно нахлува
през прозореца на малката тъмна стая на моя живот. Тя осветява всички ъгли и за
миг забравям колко дълъг път съм изминала, забравям за болката от предстоящия
ми вечен път.
В малката тъмна стая на
моя живот има няколко ъгъла, в които винаги се блъскам, когато съдбата не е
особено щедра към мен. Подът е стар и
надраскан, а боята е отдавна изтрита. Всеки път, когато мракът изгони от
моята малка стая щастието, аз падам на пода да се моля и боята си отива заедно
с всяка моя болка. Виждаш колко много болка е имала тази стая. А коленете ми са
шарени вече.
Таванът на моята стая е
висок и почти недостижим. Всеки път, когато искам да постигна нещо се налага да
скачам високо, високо, за да го достигна. Таванът е безмилостен и далечен, като
недостижима мечта. Каквато е твоята любов. Но аз не спирам да скачам и да се
опитвам да достигна височината на собствените си мечти.
Единият ъгъл на малката
тъмна стая на моя живот е ограден с плътна завеса, през която даже светлината
от прозореца не достига. Там отивам, когато тежестта на моето тяло е толкова
голяма и непосилна, че се налага да плача за него. Там, зад завесата, аз поемам
неговото физическо страдание и оплаквам неговия и свой живот. Там сърцето на
моето тяло възкръсва за нов живот отново. Защото след всяко падение има и
възвишение. Там, зад завесата, аз плача за съдбата на човешкия вид, който е роден
в мъка и болка и болката го преследва през целия му живот. Болката от края на
тялото, болката от края на любовта. Зад завесата аз прекарвам интимни мигове на
сливане с вселената, която попива обратно всички сълзи, които ми изпраща като
процес на осъзнато страдание. След всяко страдание идва и промяна. И никоя
истинска промяна не идва, когато си щастлив. Това е може би несправедлив, но
последователен закон на вселената за човешкия живот. В този ъгъл аз плача, за
оплаквам невъзможността да получа твоята любов.
Другият ъгъл на малката
стая на моя живот е малък домашен олтар, в който отивам да се моля всеки път,
когато изгубя връзката с великата космическа енергия. Там прекарвам интимни
мигове в търсене на смисъла и значението на моето малко и крехко, смъртно
човешко тяло. След всяка горещо
отправена от мен молитва към моя космически бог аз се чувствам като родена
отново. Родена във вяра и надежда. Надежда, че някой ден ще получа напълно и
безусловно твоята любов.
Малката тъмна стая на моя
живот има и един малък прозорец. Но макар и малък, той е напълно достатъчен, за
да пропуска необходимото количество светлина. Без тази светлина животът ми бил
лишен от смисъл и тялото ми би било лишено от живот. Светлината е моята връзка
с теб, с любовта, която идва от теб. Твоята любов е онова, което ме кара да
обичам живота, да го обичам и да му вярвам.
Тази малка стая,
ограничена от четири стени, четири ъгъла, един стар сив под, по който цветовете
отдавна са си отишли, и един висок, недостижим
таван, който ме свързва със звездния хоризонт, тази малка стая е
моят живот.
Аз съм като просяк, който
не знае как да заслужи твоята любов. Каквото и да направя, все не е правилно.
Каквото и да направя, е напълно недостатъчно. Кажи ми какво искаш да направя,
за да получа любовта ти. Аз съм като просяк, който се задоволява и с малко, с няколко трохи любов. Понякога
няколко трохи любов са точната доза любов, от която имам нужда, за да не
измръзне сърцето ми от студ. И ти си толкова щедър, че ми отпускаш тези няколко
трохи под формата на далечна усмивка или само мисъл даже.
Но умолявам те, не ме
измъчвай с любовта си. Ако наистина ме обичаш, дай ми всичката си любов
наведнъж и завинаги, като една голяма порция пържени картофи, които могат да
заситят глада ми.
А ти приличаш на алчен скъперник,
който ми отпуска съвсем малко и в съвсем неподходящо време. Но умолявам те, не
ме измъчвай с любовта си.
Казваш, че аз съм всичко
за теб, целият ти свят дори, че аз съм дори самият космос звезден, който осветява нощем сънищата
ти. Но стискаш своята любов, цедиш и мериш я по капки. А тези капки са напълно
недостатъчни, защото аз умирам от жажда, от жажда, която ти не можеш да утолиш.
Казваш, че аз съм
причината ти да съществуваш. Че без мен ти не би имал смисъл и значение. Тогава
не ме измъчвай с любовта си. Прати ми я в щедри количества. Прати ми своята
любов сега и в този час, защото точно днес аз имам нужда от нея. Дай ми своята
любов, защото аз съм причината ти да съществуваш.
Аз съм като монах, който
дълго време е живял в уединение и е забравил какво е плътска ласка и милувка.
Като монах, който е живял самотно сред много хора, хора с алчни сърца, жестоки
сърца, от които той се е научил да обича Бог, но не и хората. Не ме измъчвай,
покажи ми своята любов. Накарай ме да чувствам със сърцето си, което е
забравило какво е чувства и телесна наслада. Дай ми своята любов сега и днес,
защото утре аз може и да не съществувам.
Аз съм като невярващ,
който има нужда от доказателства, за да прогони съмненията си. Прати ми своята
любов, докажи ми, че те има.
Казваш, че трябва да ти
вярвам и това да е достатъчно, за да дойде любовта при мен. Но ти си голям и
могъщ, а аз съм малка и самотна сред океана от човешки сърца.
Ти казваш, че аз трябва
да изляза навън и да тръгна на лов за любов. Нима искаш да ми кажеш, че трябва
да продавам тялото си, за да накарам някого да ме обича? Не си ли твърде
жесток, като ме лишаваш съзнателно от
своята любов, учейки ме на търпение и вяра. Но аз не искам уроци. Аз искам
твоята любов по всяко време на деня. Толкова много ли искам.
Когато сутрин се
събуждам, за да има кой да ме целуне с изгрева на слънцето. Искам някой да ме
обича тогава, за да имам причина да започна деня си. За да имам с кого да
споделя своя нов ден.
Когато падам и е трудно,
когато даже мрак се спуска над мен, тогава пак имам нужда от любов. Имам нужда
от някого, чиято нежност и страст, ще ме накарат да вярвам, че след мрака идва
светлина. Прати ми тази любов, ще държа прозореца си отворен. Нека през
този прозорец влезе светлината и
надеждата за утре.
Ти си като любовник,
който е свикнал само да взема от мен. Ти вземаш всичко от мен, моята сила,
енергия, нежност и аз оставам празна, празна от любов. Ти си като жесток
любовник, който ми причинява нарочно страдания, за да докаже своето
превъзходство. Ти искаш да видиш моите сълзи като доказателство за обичта ми.
Но ти си ревнив любовник, който задушава душата ми, който погубва сърцето ми,
който е готов да вземе и живота ми, за да ме притежава напълно и изцяло.
Не ме измъчвай с
изпитания и нарочно пратени страдания, за да провериш колко вярна съм ти аз.
Защото аз съм вярна на себе си и не аз на теб трябва да доказвам своята любов,
а ти на мен своето превъзходство.
Ти без мен не би
съществувал. Ти без мен би изгубил смисъл и значение. Казваш, че ти си любов и
че чрез теб аз трябва да се науча да
обичам. Защото любовта е живот и продължение на живота.
Но защо понякога ти си
любов, която погубва душата ми. Любов, която обсебва и ме прави роб на моите
копнежи и любовни страдания.
Защо понякога ти си
любов, която няма смелост да се бори за себе си и постепенно умира заключена
самотна в сърцето си. Не чуваш ли как тя крещи за помощ? Не чуваш ли как тя те
умолява да я спасиш, да намериш смисъл в нейната болка и скръб.
Не искам лесна любов.
Любов, с която да свикна бързо и която да ми омръзне. Не ми давай лесна любов,
защото ще я запомня бързо и после ще търся нова любов, защото ще ми хареса да
покорявам и да си тръгвам. Дай ми трудна любов, любов невъзможна, недостъпна,
страстна, погубваща, обсебваща. Любов, която ще ме връхлети неподготвена като
буря и след която аз няма да съм същата, защото ще съм разбрала какъв е
божественият смисъл на човешката любов. Божественият смисъл на човешката любов
е да ни направи големи и недостижими, да ни открие пътя след края на сега и тук.
Пътят, който ще ни съедини със Създателя.
Прекарвам дни и нощи в
моята малка стая. Сърцето ми бие силно като камбана, която озвучава музикално
моята малка стая. И тя цялата е очакване и копнеж, и вяра. И божествена музика,
чрез която ти разговаряш с мен.
А ти оставаш хладен,
далечен и недостъпен. Но понякога в мигове кратки аз успявам да те докосна и да усетя твоето присъствие. И само
пролетният вятър, който нахлува през прозореца на моята малка стая, ми
подсказва, че има надежда и че твоята любов пътува насам към мен. Твоята любов
е вече тук, тя е причината мен да ме има. Тя е надеждата, че след края пак ще
те срещна.
Чуваш ли ме, Боже?
No comments:
Post a Comment